“Искам в някое село, при добра баба, която да ме буди в 6 часа с чай и баничка, после да ходим да пасем крави, да плевим градината, после да ходим в друга баба на кафе, там да има кекс “негърче”, после да се разхождам в планината, да си намеря полянка, на която да чета до залез слънце …. Искам бабина ваканция.”

С този мой статус, написан през март месец, започна всичко. Половината си живот прекарвам в кватрал-село, в къща до гората, защото там се намира семейният дом, но по стечение на обстоятелствата, бабата, дядото и безгрижието ги няма, а тяхната липса го прави да не е изцяло “като на село”. И защото дори и да станем поддържани, елегантни модни блогърки, пътуващи хипстъри, популярни личности или просто млади хора в крак с времето, ние си оставаме същите деца, отрасли по улиците, които са се изхранвали с джанки от дърветата и филии с шарена сол. Такова ни е поколението, такова ни беше детството. И няма как да не ни липсва.

В моменти като този, в който написах този статус се радвам, че благодарение на дейностите си имам по-широка публика в интернет. Минути по-късно, заваляха линкове към описанието на инициативата на община Габрово, “Приеми ме на село” и аз вече имах своят лек за носталгията. Нападнах електронния адрес на общината с писма, изпълнени с желание, далеч преди започването на тазгодишната организация по приемането на кандидати, и в крайна сметка, във времето за прием, се сдобих с място в приемното село Стоевци.

Тук може би е моментът да обясня онова, което знаех тогава – община Габрово за трета година организира мрежа от приемни села, в които, баби и дядовци “под наем”, доброволно отварят домовете си за  “внучета назаем”, за да прекарат няколко хубави дни заедно на село.

11994469_10204723734069441_382228061_n

Не съм израснала в семейство с отявлена любов към традициите и историята. По време на възпитанието ми, родителите ми бяха по-скоро от онези новатори след ’89, които искаха да наблегнат върху възпитаването на космополитен дух и познаване на авокадото и бананите като нещо ежедневно вместо велика западна стока и май им беше дошло малко до гуша от паради, ТКЗС и принудително насочен само към България поглед. Не ги виня – всяко време си идва с неговия багаж, но като резултат у мен никога не е имало някакво особено отношение към “нашите” си неща.

В петте ми дни на село имаше онова, което си бях поискала – грижовни баба и дядо, много хапване, работа в градината, спокойствие в природата. Но имаше и много, което не подозирах, че ще видя и получа. “Приеми ме на село” пробуди в мен вяра в българското гостоприемство, любов към позабравените традиции, умиление към изчезващото българско село и за първи път в живота ми, изпълваща ме всецяло гордост и радост, че съм не друга, а именно Българка!

Аз и още седем “внучета” от цялата страна бяхме посрещнати в село Стоевци, Габровско – наброяващо 70 жители, от няколко от тях, сред които и Кмета с питка, шарена сол, здравец и нашата бъдеща приемна баба Цанка в народно облекло. Може наистина малко да съм преживяла, що се отнася до автентична България, но това беше най-хубавото посрещане, което са ми правили. Почувствах се важна, добре дошла, и най-важното – сякаш нося радост на домакините си.

11054810_1643704399206034_5082052849746069758_n

Както ни запознаха след посрещането, село Стоевци има кратка записана история, списана от Кунчо Кунчев – “свидетел и участник в изграждането на съвременна България и в частност селото, от село Стоевци” през 2013г. В нея с любов са описани растенията и животните на този край, природата му и главните фамилии, които са започнали населяването му преди около 300 години. В най-оживения си период, то е наброявало 400 души и е имало училище, по-късно затворено. Най-значими събития са преспиването на четата на Хаджи Димитър в селото и раждането на Цанка Петрова, местна партизанка. Описани са още преминавалите през селото войски, малки ремонти, построяване на параклис, водоснабдяване. Назовани са най-старите жители на селото, и с радост и пожелания за хубав живот са описани родените далеч в чужбина внуци и правнуци. Малко или голямо – всичко, с което могат да се гордеят 70те жители на село Стоевци, които го обичат и си го държат спретнато и гостоприемно въпреки, че са на години, и въпреки всички приказки за изчезването на селата в България. На табелата за “Добре дошли” в началото на селото пише “Да живеем така, че да няма какво да чистим”.

И Стоевци наистина се състои от чисти улици, добре стопанисани градини, спретнати с всички налични сили домове, и сърдечни българи-християни. Няма какво да се чисти. Само му трябва повече младост и любов.

Младостта за пет дни бяхме ние, а любовта – няма как да не им дадеш. Градът ме беше накарал да не вярвам или да забравя, че е възможно пенсионерите на цяло село да те прегръщат със сълзи на очи, да те наричат “моето дете” и ти да им вярваш, и да се усещаш напълно у дома си.

Нашите баба и дядо бяха дядо Продан и баба Цанка – и двамата типично сърдечни баба и дядо, напълно на “ти” с труда и живота на село, и все пак модерни и неуморими.

Дядо Продан ме изненада с кулинарни умения по-добри от тези на повечето домакини и нестандартни авторски рецепти като мармалад от червени домати и пастърма от бяло пилешко месо. В безкрайния му килер имаше най-различни деликатеси и лекарства от чужбина, от които, колкото и малко да бяха, не се поколебаваше да предложи. Децата и внучетата му живеят в Испания, а той живее с разказите им за отличен успех, учение, любови, добра работа и постоянно стяга къщата за гостуванията им – има дори малък басейн в този рай, който представлява двора му, създаден с обич и мисъл за най-близките.

11960207_10204836174166071_307007977087445194_n

Баба Цанка пък “ако можеше да тръгне с нас на дискотека ей сега, щеше” и постоянно влага неуморимия си дух в организационни дейности и отговорни задачи. Цялата програма за престоя ни беше съставена от нея и тя се грижеше за изпълнението й. Участва и организира също театрален кръжок в селото, който дори печели награди. Вероятно е наследила безкрайната енергия от майка си – близо 90 годишната баба Трошка, която също живее в къщата и от сутрин до вечер се грижи за животни, зеленчуци и дом. Баба Цанка сама по себе си беше дом. А начинът, по който на първата вечер вече се обръщаше към нас с “кажи, бабче” може да помогне и на най-големия самотник да се успокои мъничко.

11954564_10204836240007717_3554583727440611510_n

Учиха ни на пчеларство. Дядо Добри освен с пчеларство се занимава и с йога и има толкова спокойно и дружелюбно излъчване, че само след като разбрах второто, успях да си го обясня. Подковаване на кон, посещение на птицеферма – каквото селото можеше да ни предложи, за да се доближим до животновъдството, ни беше дадено, с лека почуда от тяхна страна, че се интересуваме толкова живо.

11924764_1644269932482814_8291253139384668646_n

11924544_1644269975816143_1292232329402916144_n

11933453_10204836153405552_8240228609844366165_n 11953089_10204836152125520_7748974562326615460_n

IMG_20150902_164947

IMAG1747

1383774_10204836176806137_4388133990255853490_n

1549238_10204836226927390_3607742176495516055_n

11951970_10204836223847313_2441646170047883846_n

Имаше и работа в градината, и готвене на познати и непознати ястия. С общи усилия, сготвихме тържествена вечеря за клуба на инвалидите, които пък, на свой ред се оказаха почти само бивши управници на селото и видни специалисти в професиите си. Беше абсолютно удоволствие да се разговаря с всеки от тях, защото освен пословичната им приветливост, притежават и напълно здрав разум, чувство за хумор и приповдигнат дух, които, не знам защо все се опитваме да се самоубедим, че точно на пенсионерите им липсват. Биенето на матан (процесът, в който се избива масло) се оказа трудно и изморително. Наградата обаче – филийка с току-що произведено от самия теб масло – си заслужава потта и мазолите до последния. Що се отнася до кулинария и ядене, поразвалих лекия си хранителен режим за тази ваканция, но този беше здравословен по друг начин. Душевно. Събрах и куп рецепти.

IMAG1729

IMG_20150902_165556

11949413_10204836228847438_2198938939803354913_n

11056628_10204836242847788_5109766780727680503_n

11951236_10204836167925915_8667123118516440350_n

11231324_10204836165085844_5324170939023951200_n

10423662_10204836185766361_4352378772289785083_n

Запознаха ни с позабравената традиция на краденето на булка през плет. За първи път облякох народна носия. И в тези моменти, в носията, докато момъкът ме “крадеше”, и после, в каручката, докато конят потропваше с копита през улиците на селото и подминавахме спретнати къщурки, обори и навеси, строени преди сто години, а хората ни махаха от дворовете на къщите си с усмивка в девет сутринта, се почувствах цяла. Българка. Като баба ми, като прабаба ми, и като онези мои пра-пра баби, сред които все е имало една, “открадната” през плета.

IMG_20150902_113846

IMAG1798

IMAG1800

11221830_10204836181126245_313613300276265100_n

11947633_10204836183446303_7058170366205478540_n

Някъде там, измежду програмата и всички дейности, осъзнах, че получавам и малко повече, отколкото съм си поискала. За малко се върна детството, без модни тоалети и хиляди задачи в графика за месец напред. С гоненето на котки и пъпките от бълхи, абсолютната тишина на дните и петела в нея, и нощите, огласяни само от щурци. С аромата на бухтички за закуска, миризмата на обор и на билки по поляните, с безконтролно пръскащата външна чешма, магазинът с малко стоки, полупразни рафтове и лимонада със стар етикет, в стъкло. Удоволствието да си топиш бухтите в мед и да познаваш пчелите, от които идва, да ядеш масло от мляко на овцата, която преди малко си погалил. И най-вече, усещането, че някой знае повече и ще се погрижи за всичко, за теб. Пък ти, да ходиш да си правиш магариите! Дали съм знаела някога, или тепърва научих – не съм сигурна, защото сякаш имах спомен за едно време, в което всеки, когото срещнеш на улицата казва “Добър ден!” с усмивка, всеки, в чийто дом влезеш, те гощава така, че ти се струва, че е извадил и последния буркан от мазето. И където радостта от малкото и духът на труд и взаимопомощ преобладават пред миризмата на амбиция и забързаното изживяване на дните с далечна идея за щастие. Да, това не е духът на бъдещето и другото също ни е необходимо, но за мен е духът на дома и така се радвам, че го изживях, и далечният спомен се замени с прясно подхранена вяра.

IMAG1733

11802018_10204723829711832_1622527604_n

11994456_10204723733589429_731593912_n

11951276_10204836205286849_8489348225661150484_n

На една от тържествените ни вечери в кметството – защото всяка вечер се превръщаше в тържество – бяха решили да ни зарадват с майстор на гайдата, рабтещ в Етъра, който трябваше да ни весели с народна музика. Но бяхме твърде любопитни и превърнахме вечерта в кръжок по гайда, двоянка и дудук. Музикантът, както и животновъдите преди него, се почуди на ентусиазма ни. Оказа се, че той, както и жителите на селото, не вярват в ужасното бъдеще на България, за което четем и слушаме навсякъде. Не вярват, че новото поколение е ужасно, нито, че те самите са били по-добри деца от тях. Мъчно им е, усещах го, но не се оплакаха нито веднъж. Поговорихме и за политика, и за емиграция, и за бъдеще. Не чух черногледи прогнози, нито категорични мнения. Усетих само надежда, по-силна от мъката по смаляващото се село или самотата. “Българското не можеш го приспа. Изчезва за поколение-две, но деца като вас ми доказват, че всичко се възвръща.” И наистина се възвръща. Защото колкото и да обичам шантави дрехи и нови обувки, колкото и да съм убедена, че ще покоря и обиколя света, дори и дълго да се боря за постигането на мечтите си, накрая бих се върнала, бих купила къща в някое такова малко село, и бих отгледала децата си точно така, че да обикнат всичко, което страната ни има да предложи. И в разговори с хора на моите години все по-често чувам същото и се споделят мечти и планове за ферми, малки къщички, кози, крави и домашно сладко.

11997228_10204723733869436_1725215859_n

Нещата, които ме изпълваха с щастие на село бяха малки, но инициативата “Приеми ме на село” е голяма. Създадена по идеята на връстничката ми Вероника, която тази година беше в Стоевци заедно с нас и доведена до осъществяване с помощта на прекрасната й майка Габи, която работи в община Габрово, с усилията на още десетки, резултатът през третата година на “Приеми ме на село” е осем приемни села, над, 70 приети внучета, и безкрайни уроци, преживявания, нови приятелства и дарена радост. Като за финал, в последния си ден пътувахме до село Съботковци, за да се срещнем с останалите участници в инициативата, да се позабавляваме  и (иска ли питане)… да похапнем! Специален гост беше Иван Звездев, който ни сготви курбан със сьомга. Като любител както на готвенето на Иван, който през екрана беше един от първите ми учители по кулинария, така и на сьомга, останах доволна… но яденето няма край, когато си внуче назаем, затова продължихме с над десет вида баница – бабите от всяко село бяха направили тази, която смятат за техен специалитет. И тъй като все не мога да избягам от публични речи, реших и този път да споделя цялата благодарност, която се беше събрала в мен с всички “виновници” за нея, на микрофона на милата водеща на събитието.

Пътувахме и до село Новаковци, за да се срещнем с евродепутата Андрей Новаков, който подкрепя проекта.

11953011_1644584329118041_306768077173963150_n

11947560_1644584952451312_1802950251871416515_n

10603703_1644585295784611_230637920651049500_n

11949494_1644584862451321_8690541521482172266_n

IMAG1774

IMAG1786

IMAG1824

IMAG1830

Преживяването повече от всичко, ми върна позитивизма, свързан със страната ни. Твърде дълго бях слушала само лоши прогнози, черногледи оплаквания, постоянно мрънкане по навик, дори надпревара да изкараме всичко най-зле. Твърде дълго не бях чувала “Добър ден!” от непознат и не бях посрещана в чужд дом така, че да се усетя гостенин в онзи смисъл на думата, който ни е спечелил славата на пословично гостоприемни. Селата изчезват. Децата са в чужбина, внуците се раждат там и дядо Продан ги вижда най-често по скайп. Не ни управляват силно ангажирани с благоденствието ни хора. Държавата ни е ограбена. Ние се докопваме до мечтите си с голямо усилие. Но постоянното повтаряне на тези факти не им помага да изчезнат. Помагат усмихнатото “Добър ден”, вярата на тези хора в нас, непрестанния труд – дали в градината или над бъдещето изобщо. Помага общият дух, който усетих. И ако ме попитат “Къде е България?” ще кажа, че е в дома на дядо Продан, в къщата на баба Цанка, в кошерите на дядо Добри и че най-истинската родина се е скрила на село и само чака да я преоткрием. 

С благодарности за всички участващи в проекта и замесени в осъществяването му!

11990657_10204836177886164_4667924378959269084_n

Liked this post? Follow this blog to get more. 

Comments

comments

2 Comments on Приеми ме на село 2015 – една инициатива на община Габрово или как отново обикнах България

  1. desislaval
    September 8, 2015 at 12:07 pm (2 years ago)

    Страхотна инициатива! Разказът ти е повече от чудесен, разчувства ме, настръхнах, дори се просълзих, много силни думи! Заставам твърдо зад мнението, че само с говорене колко сме зле и с емиграция няма да се оправим. В селата е решението, там се крият истинските българи! <3 Благодаря ти за прекрасния пост!

    Reply

1Pingbacks & Trackbacks on Приеми ме на село 2015 – една инициатива на община Габрово или как отново обикнах България

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Comment *